една ловджийска екскурзия към Приморско през 1901година.
Една вечер, през месец септември м. г. (1901 г.), когато няколко ловци от софийското ловджийско дружество спокойно си пиехме в бирария “Батемберг”, г-н К-ч, страстен и опитен ловец, ни разказа за своята научна екскурзия покрай Дунава и Черно море. С особена увлекателност, той описваше чудната природа покрай черноморския бряг, като добави при това, че горите са прекрасни и изобилстват с лов; той сам ходил на лов по тези места и останал изненадан от изобилния и разнообразен дивеч, който се въдел в горите на тия места. Всички го слушахме с напрегнато внимание и когато той предложи да устрои, ако има достатъчно желаещи, една ловджийска екскурзия към Приморско, до самата българо-турска граница на черноморския бряг (границата до 1913 г. е на 3 км на юг от Приморско, от края на залив Атлиман нагоре към с. Писменово и от там по билото към възвишението “Босна”), веднага се явиха 10-тина души, готови да предприемат една такава далечна екскурзия.
На 22 декември 1901 г. вечерта потеглихме с вечерния трен (влак) за Бургас. Всичките вагони бяха препълнени с пасажери: войници, ученици, чиновници и пр. Отиваха да прекарат празниците в родните си места. Тренът кънтеше от песни и радостни викове. Нашата компания и тук не остана назад. Другарите Ив. Т-в и Т. З-в пееха твърде хубаво стари песни и поддържаха бодростта на компанията.
Нашата веселост още повече порасна, когато на станцията в Пазарджик ни посрещна една бъчвичка с вино и един бинлик с преварена гроздовица, изпратени от домашните на г-н Х-ча. Когато наближихме кричимската станция, пукаше се вече зората, изток се червенееше, а с дохождането ни до пловдивската гара бе се вече добре разсъмнало. А денят изглеждаше великолепен. Като напуснахме София, времето бе намусено, мъгливо, влажно, а сега имахме ясен, безветрен, приятен ден. От всички страни се чувстваше, че се намираме в благословената Южна България.
В Търново Сеймен(по-късно Марица – дн. Симеоновград) обядвахме; на тази станция тренът се бави около половин час – по това време ж.п. линията София – Бургас е с маршрут: София, Пловдив, Симеоновград, Нова Загора, Ямбол, Бургас (между Пловдив, Чирпан, Ст. Загора и Нова Загора още няма ж.п. линия, затова до Бургас се пътува 2 дни).
От тука нататък тренът прехвърля река Марица, по един хубав мост, и върви по левия бряг на река Сазлийка.
Мръкна се вече. Свежият въздух показваше близостта на морето и аз с голямо любопитство се взирах да видя водите на Черно море. Освен водите на езерото Вая (Бургаското езеро) от дясна страна на линията нищо друго не се виждаше. Понеже за пръв път пътувах по тези места, то на читателя няма да се покаже странно моето любопитство. Една от главните причини, която ме тласна да взема участие в тази ловджийска екскурзия всред зима, бе силното ми желание да видя Черно море, да чуя шума на вълните му, да освежа с морски въздух гърдите си и да забравя за известно време грижите, които вечно ни притискат ту в къщи, ту в тесните и прашни канцеларии. Мен ми бе даже неловко, че до ден днешен не бях споходил този наш хубав край, когато други по далечни страни и морета бях кръстосал няколко пъти.
В 11 часа вечерта пристигнахме в Бургас и се настанихме в хотел “Булевард” (на ул. „Александровска“ №2). Трябваше да починем защото на сутринта ни предстоеше път.
На 24 XII в 9 ч. пр. пладне, ние сме вече на морския бряг, готови да тръгнем. Параходчето „Велос” (Veloce – Стрела) осигурено ни от Окръжния управител В. Селджобалиев е под пара и ни очаква в пристанището. Около нас се навалила (насъбрала) публика и с голямо любопитство ни зяпа. Всички сме в ловджийски костюми, а някои с по две пушки през рамо – една карабина и едно чифте. Три палаша (кучета) Маджар, Чапо и Тута вързани на синджир ни следват. Две лодки се отделят от параходчето и идат към брега да ни вземат – пристанището в Бургас още не е построено, затова се прехвърлят с лодки, то се строи от 1894 г. до 1903 г., строителството продължава и до наши дни – б.а.
Взехме сбогом от крайно услужливия и любезен директор на компанията за постройка на пристанището инж. Марио Йона, който ни съпроводи чак до скелето (кея). Настанихме се в лодките.
Най сетне ето ни на парахода. От тук се разкрива прекрасна гледка на града Бургас и на самото новостроящо се пристанище. От тази страна, Бургас има вид на чисто европейски градец, а пристанището поразява чоловека, със своята солидна модерна направа. Но мрачни мисли налягат всеки българин, като гледа, какви грамадни суми са похарчени за тази колосална постройка и как за сега хвърленият този капитал в морските дълбочини остава непроизводителен, понеже всичкият трафик е отвлечен от Хиршовите железници (от барон Хирш) към Дедеагач(дн. Александруполис – Гърция) и Цариград.
Ако житницата на България би имала собствено съобщение (връзка) за Бургас, то щеше да бъде голяма благодат за страната и постройката би се отплатила за късо време. Сега, обаче, твърде малко чуждестранни параходи посещават бургаското пристанище. Във всеки случай, Бургас има бъдеще. Туй положение на работите с Хиршовите железници не вярваме, че ще се продължи дълго време и може би, не е далеч денят, когато ще станем пълни господари на всичката железопътна мрежа в страната ни.
С обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 г. първо се завземат всички железници на българска земя. Въпросът с откупуването и експлоатацията на Източните железници (Хиршовите железници) се урежда заедно с въпроса за независимостта на България, с протокол от 3 март 1909 год. подписан между Русия и Турция в Петербург. Стойността на железниците е 43 294 347 златни франка – б.а.
„Велос” даде ход и при един благоприятен вятър – наричан от моряците боненто (буненти – вятър запад/югозапад) и с разпуснато французко знаме напусна пристанището. Г. К. Христович носеше фотографическия си апарат и един от компанията г-н Т. Апостолов, ловец и при това отличен фотограф, направи няколко снимки, както на нас в парахода, тъй и на тази част от града, която се виждаше от парахода.
Ето ни най после в открито море. Лазурното утро показваше, че ще имаме зимен, а и един пролетен ден. Спокойно парахода се лъзгаше по гладките кристални води, а морето бе тъй тихо и спокойно, като че спеше. Далеч татак, гдето водите му се сливаха с ясното небе, се виждаха платната на една лодка, която отдалеч изглеждаше като морска чайка. Минаваме покрай острова с монастиря Св. Анастасия. Това е една голяма канара, разказите за която силно дразнят моята фантазия и аз добивам поетическо настроение.
Монастирът на това малко островче, който има много имоти и доходен далян за ловене на скумрии, е направен и поддържан главно от пожертвования на околните български села. До лани той бе в ръцете на гръцкото духовенство, сега след упорита борба, стана владение на законните му стопани. Той с имотите е собственост на Бургаската окръжна постоянна комисия – постоянно действащ орган към Окръжния съвет – б.а.
Намираме се срещу Черноморец, чисто българско село, разположено на самият морски бряг. Тук са прокопани няколко кариери за камъне, от които е построено бургаското пристанище. Наредените до брега ветрени воденици (мелници) изглеждат като силуети на някои гиганти, поставени да вардят сушата от морските пирати.
Наближаваме градеца Созопол, прочут по своите многобройни параклиси, и главно, по риболовството си. Тук се ловят най-доброкачесвените скумрии, със специални неподвижни мрежи – наречени даляни. Даляните на созополци се намират по цялото протежение на морския бряг от остров Св. Анастасия до далян Зонарита в Приморско. Освен скумрия тук се лови още лакерда, паламуд, сафрид и хамсия. Само от рибарството созополци добиват до 200 000 лева годишно, и тази промишленост представлява едничкия поминък за тях. Градецът е струпан на един каменен тесен полуостров, гдето от далеч личат две хубави постройки: училището и църквата. Срещу Созопол са разположени и два острова (Св. Иван и Св. Кирик), с добри даляни, на единият от тях стърчи морския фар.
Сега параходчето прави един голям волт и навлиза по-навътре в морето, за да заобиколи твърде опасни подводни скали на Маслен нос. Гледката става по величествена. Зад нас се белеят в синините Поморие и Несебър, а по далече едва се разпознава в мъглата нос Емине, гдето Стара планина се свързва с морето. Насреща е Странджа планина и Бакърлъка, покрити с гъста гора, а вляво от нас безкрайната морска шир, очарова погледа със своята лазурна чистота. Около бисерната пяна на парахода гмуркат се делфини и види се, чакат да падне от парахода някоя плячка. Наситеният с кислород морски въздух е чист, свеж и жадно се гълта. Мисълта добива по смел полет и гърдите се напълват с решителност, човеку се иска да се радва, и да се смее, и да пее. Ловците обичат природата и със сигурност може да се каже, че не само ловът, но и природните хубости са една от главните причини, които ги превличат в полето и горите. А знайно е, че този, който е близко до природата, който чува нейния шепот, който вижда във всяко листо, във всяко цвете, във всяка бисерна капка отражението на Твореца, той не може да бъде лош човек. Лошите човеци ги дирете около масите на тъмните картоиграчници, в подземните тунели и вертепите, гдето птичка божия не пее, гдето слънчев лъч не прониква, гдето вечно господства лъжата и измамата. Ловците са добряци и ловът е спорт, който заслужава поощрение.
Ето вече параходът заобикаля скалите на Маслен нос и свива към Приморско, бавно влиза в лимана, като хвърля котва на около 100 метра от брега. Хора наизкачаха да ни посрещнат на брега и ние, след като си взехме сбогом от капитана на парахода, Яни, един извънредно добродушен моряк, влязохме в лодките, които ни изкараха на скелето (кея) – пристанището още не е построено, то се изгражда от 1929 г. и се пуска в експлоатация след няколко години – б.а.
На брега бе излязъл да ни посрещне подпоручик Манев, който служи като фелдфебел в ротата на пограничения участък. След като се сприказвахме с хората, отидохме в кръчмата на бай Стоян Попов (била е на ул. „Здравец“ № 8), гдето си оставихме нещата.
След пладне, някои от другарите, макар и уморени от дългият път, взеха пушките и отидоха в близката гора, да направят една малка рекогносцировка. Ние с г-н Христовича излязохме да направим една обиколка, да разгледаме къщите и граничната казарма. Аз особено се интересувах от бита на нашия пограничен войник и право да си кажа, останах учуден от реда и чистотата, която владееше в малките им жилища и постовете. Самите войници бяха бодри, здрави и спретнато облечени.
Щом се смръкна, цялата компания се събра отново в кръчмата на бай Стоян Попов (прадядо на автора , по бащина линия)гдето и вечеряхме. След вечерята се уговорихме с хората за гонката, която щяхме да устроим на следващия ден.
Днес е Коледа, но денят е пролетен. Преминахме река Алан Кайряк (река Яснаполянска), по един твърде оригинален мост, построен от войниците на пограничната рота и влязохме в един лонгоз. Природата в този край не спеше, тя като че се намираше в една малка дрямка, за да може в скоро време да избухне с всичката красота. Изпод дебелите пластове на опадалата шума виждаха се вече поникнали: кукуряк, минзухар, кокичета и много други пролетни цветя.
От тук нататък вървим тихо. Ловците се нареждат по постовете си, а викачите останаха назад. Завързахме едно място близо до границата. Дивечът, обаче, се промъкна между викачите, които бяха доста на рядко и на линията на ловците излезе само една сърна.
Влязохме по-навътре и завързахме други места. Макар, че няколко сърни бяха се промъкнали между викачите, все пак на линията на стрелците изкокнаха два сърндрака, които паднаха под вистрелите на ловците. След пладне взе да роси и ние трябваше рано да се прибираме.
През този ден въобще, повече се наслаждавахме на природата, отколкото преследването на лов. Вечерта направихме една весела, чисто ловджийска, трапеза в кръчмата на бай Стоян Попов.
Утре ще вървим за диви свини (глигани). Време е за спане. През ноща излезе вятър и морето запя своята песен. Призори, обаче, вятърът поутихна и ние тръгнахме. Маршрутът бе към с. Ченгер (дн. не съществува, намирало се е над резиденция Перла и тракийското светилище Беглик таш). И днешния ден бе великолепен. След като взехме няколко души викачи от Ченгер, завързахме едно място в землището на Ропотамо. Викачите се спускат до самия морски бряг и от там почва гонката. Човек дохожда в особено настроение, когато, като закован се прилепил до някое дърво, и с напрегнато внимание се прислушва и в най-малкия шум. Още не стигнал първият вик до нас, ето два вълка вече на линия, пред един от ловците, който стреля и ранява едина смъртоносно, а другия се връща назад и попада в гъстака. На дясното крило излиза една лисица; един верен вистрел е слага на мястото. Същевременно на лявото крило убиват един чакал. В центъра на веригата излизат три диви свини и падат от нашите вистрели. Местата, по които ставаше тази гонка,бяха чудесно хубави, почти девствени. От едната страна, безкрайното море, от другата – безкрайната гора, над нас хубаво синьо небес лъчезарното си слънце, което караше птичките да пеят, цветята да почнат да цъфтят (това е резерват Ропотамо).
На другият ден, като взехме пак от Ченгер няколко души викачи, хванахме към Маслен нос, гдето има диви свине. Викачите обаче, започнаха гонката твърде от близо и диви свине не можаха да изкарат. Второто място, което завързахме към змейовите къщи (това са долмените, 12 на брой, около Лъвската глава и светилището Беглик таш) посред една великолепна горска равнина, обрасла с млади дабуки и буйна трева. Всичко, което може да се каже за долмените, е че в тях четири-пет души могат да се помещават, и че долменостроителите са живели във втората половина на каменния период, в неолитната епоха. Още викачите не почнали, гръмват няколко пушки. На лявото крило, до самия долмен, пада един чакал, в центъра една лисица, а в дясното крило един великолепен сръндрак и една дива свиня.
На следващия ден завързахме едно място около Дяволското блато. Още с пристигането в крайното ляво крило мина един глиган, който бе ударен. Когато се тръгна за завързване на друго място и минахме покрай лонгуз, от там изкочи една дива свиня и ловците откриха огън. На второто завързано място бидоха убити два сръндрака
И така до края на престоя.
На сутринта, която, за наше щастие, бе пак хубава и омайна, събрахме се на брега при ветрените мелници до казармата (дн. там е почивната станция на Министерския съвет), за да се фотографираме с всички и убития дивеч. В това време, като черна точка, далеч в морето се забеляза един параход. Когато взе да се приближава, ние го познахме; това бе „Велос”, който идеше да ни вземе. След като параходчето хвърли котва, капитанът излезе с една лодка на брега и ние се фотографирахме заедно с него и хората до едната ветрена мелница, гдето по рано бе нареден дивечът.
Като натоварихме лова на двете лодки и след като си взехме сбогом от гостоприемните хора, се качихме на лодките и потеглихме за парахода. Ето ни пак на „Велос”, готови да отпътуваме за Бургас. На брега се събраха много хора и ни пожелаха лек път, с махане на шапки. Сбогом, сбогом! Вашите чудесни места ни плениха още първия ден, пък и вие ни станахте симпатични. Догодина, ако е живот и здраве, пак ще ви посетим.
И ето пак пред нас лежи морската шир, спокойна тиха, като че още не е събудена от сладката нощна дрямка! Тук там само някоя чайка лизне с крилете си гладката повърхност, или пък някой гмурец (Colymbus) се гмурне във водата и образува безчет концентрични кръгове, които примамват на утринното слънце, като бисерни дипли. Възлюбен и чуден е денят. Душата на човека се изпълва с някаква отрада… И рой приятни блянове тихо и нежно гъделичкат гърдите ни, също като слънчеви лъчи, кога играят по лазурната повърхност на спокойното море.
С една сладка закуска на палубата, наедно с добрия капитан на парахода, Яни, се завърши днешния ден и ние не усетихме как стигнахме до Бургас. На пристанището се навалила (насъбрала) публика и с любопитство разглежда дивеча, който сваляхме от лодките!
Докато предадем лова на станцията, мръкна се почти и за разглеждане на града не ни остана време. След като преспахме в хотела, на другия ден в 8 часа сутринта потеглихме за София.
На 31 декември сутринта, пристигнахме в София, за да посрещнем със своите домашни, роднини и приятели Новата 1902 година.
инж. Стефан АПОСТОЛОВ
