ХЕРСОНЕСОС, ОРИОСПОТАМО, ПАДАМА – ПРИСТАНИЩЕ ПРЕД УСТИЕТО НА РОПОТАМО
Останките и следите от голямото многовековно пристанище, което се е намирало точно пред устието на река Ропотамо, сега се откриват по цялото протежение на мислената права от края на моста пред устието до края на скалите в морето. Те всъщност са най-вдадената част на нос Свети Димитър, и пазят морската акватория точно пред Ропотамо. В продължение на столетия тя е била, по думите на Ариан, „убежище за кораби” („хормос наусин”на старгоръцки). Анализът на дълбочините от трите страни на скалите, които сега стърчат над морската повърхност, ни довежда до извода, че в древността и пред Средновековието нос Свети Димитър се е врязвал в акваторията с около 400 м. повече, отколкото сега. Едни от днешните рибари наричат носа „Свети Димитър”, а други „Киндинар”, което идва от старогръцката дума за опасност. Името на небесния покровител сигурно е от по-късно и трябва да е следствие от обстоятелството, че тук през късното Средновековие се е намирало селото Свети Димитър, от което видимо са оцелели стените на един параклис в съседство със сегашния железен мост. През 17 – 18 век жителите на това село, нападани често от морските пирати, наричани „лази”, са били принудени да се преселят по-навътре в Странджа, както това са направили много от обитателите на крайбрежните селища. Вероятно на това явление се дължат множеството гръцки заемки в странджанския диалект.
Подводните археологически изследвания, проведени тук от доброволното сдружение „Морско общество”, Бургас, в периода от 1982 – 1989 г., дадоха изключително ценни данни за хилядолетната история на това естествено пристанище. То е използвано интензивно от мореплавателите като се почне от ранната бронзова епоха (около 3 000 години пр. Хр.) и се стигне до 18-19 век. „Морско общество” всъщност представляваше своеобразно обединение на най-мощните в икономическо отношение бургаски предприятия, сред които се очертаваха „Нефтохим” и „Транстрой”. Нефтохичическият завод оказваше солидна финансова подкрепа на сдружението, а „Транстрой”, който беше специализиран в пристанищно строителство с морска техника и преди всичко с опитната водолазна група при предприятието, ръководена от водолаза Георги Георгиев. Голям принос имаше и Община Бургас, която осигуряваше не само парични средства, но и кораба „Пионер”, собственост на общинския Пионерски дом от това време. Ценно съдействие на тези сложни подводни изследвания, при които беше използвана много разнообразна техника, оказваха екипажите „Пионер” и на баржата „Атия”, предоставяна ни от „Транстрой”.
Археологическите паметници от сушата в съседство с потъналото сега пристанище са регистрирани още в края на ХIX век от Карел Шкорпил. Описаната от него правоъгълна житна яма точно на брега тогава е била дълга 2.5 м., но за малко повече от век по голямата част от нея е пропаднала и сега в профила на брега от този своеобразен късноантичен хамбар е останал само около половин метър. До този извод стигнахме след като открихме по-голямата част от нея, пропаднала и заливана от вълните при силен прибой.
В Археологическите музеи на Бургас и Варна находки от морското дъно, намерени в акваторията пред устието на Ропотамо, постъпиха още през далечната 1976 година. Тогава правителствената охрана на Тодор Живков имаше намерение да осъществява приставането на големи плавателни съдове на построения от цар Борис железен мост и оттук по вече прокарания асфалтиран път, да се стига до правителствената резиденция „Перла” на южния бряг на големият полуостров между устието на реката от север и блатото „Стамопуло” от юг. За да направи моста достъпен за дълбоко газещи кораби, тук беше дошъл от Варна плаващият кран „Гигант” с капитан бургазлията Никифор Герчев. Още при първите копки в кофата на крана започнали да се появяват керамични фрагменти преди всичко от късната античност и средновековието. Капитан Герчев се обади в Бургаския музей и след нашето посещение на борда на този истински „Гигант”, който дълбаеше морското дъно, част от находките бяха прибрани и откупени в Бургас, а друга част варненски патриоти пренесли и предали във Варненския археологически музей. Най-характерните от тези находки през 1982 г. бяха публикувани от колегата Александър Минчев в „Известия на Народния музей – Варна” (том 18, с. 17-23). Остава да добавим, че и в този случай за пореден път се прояви локалния патриотизъм на капитан Герчев и на варненския му екипаж, които отдадоха предпочитание при предаване на находките в музеите на своите родни градове.
„Морско общество” – Бургас, започна подводните проучвания в акваторията на залива пред устието на Ропотамо през 1982 г. Това беше една разузнавателна експедиция, при която водолазите само оглеждаха определени райони по протежение на цялото Странджанско крайбрежие. Водолазите бяха малко на брой, изследването претендираше за комплектност и беше ръководено от мене и от биолога доц. Апостол Апостолов, който тогава беше научен сътрудник в Рибния институт при „Океански риболов”, Бургас. Най-много находки – 9 почти цели амфори и много фрагменти от съдове тогава бяха открити при Ропотамо. През тази година ние разполагахме само с малкия катер „Ботев”, който служеше при обучение на водолази при бургаското подразделение на тогавашната „Доброволна организация за съдействие на отбраната” (ДОСО) с ръководител дългогодишния водолаз Панайот Каприев.
Останките и следите от голямото многовековно пристанище, което се е намирало точно пред устието на река Ропотамо, сега се откриват по цялото протежение на мислената права от края на моста пред устието до края на скалите в морето. Те всъщност са най-вдадената част на нос Свети Димитър, и пазят морската акватория точно пред Ропотамо. В продължение на столетия тя е била, по думите на Ариан, „убежище за кораби” („хормос наусин”на старгоръцки). Анализът на дълбочините от трите страни на скалите, които сега стърчат над морската повърхност, ни довежда до извода, че в древността и пред Средновековието нос Свети Димитър се е врязвал в акваторията с около 400 м. повече, отколкото сега. Едни от днешните рибари наричат носа „Свети Димитър”, а други „Киндинар”, което идва от старогръцката дума за опасност. Името на небесния покровител сигурно е от по-късно и трябва да е следствие от обстоятелството, че тук през късното Средновековие се е намирало селото Свети Димитър, от което видимо са оцелели стените на един параклис в съседство със сегашния железен мост. През 17 – 18 век жителите на това село, нападани често от морските пирати, наричани „лази”, са били принудени да се преселят по-навътре в Странджа, както това са направили много от обитателите на крайбрежните селища. Вероятно на това явление се дължат множеството гръцки заемки в странджанския диалект.
Подводните археологически изследвания, проведени тук от доброволното сдружение „Морско общество”, Бургас, в периода от 1982 – 1989 г., дадоха изключително ценни данни за хилядолетната история на това естествено пристанище. То е използвано интензивно от мореплавателите като се почне от ранната бронзова епоха (около 3 000 години пр. Хр.) и се стигне до 18-19 век. „Морско общество” всъщност представляваше своеобразно обединение на най-мощните в икономическо отношение бургаски предприятия, сред които се очертаваха „Нефтохим” и „Транстрой”. Нефтохичическият завод оказваше солидна финансова подкрепа на сдружението, а „Транстрой”, който беше специализиран в пристанищно строителство с морска техника и преди всичко с опитната водолазна група при предприятието, ръководена от водолаза Георги Георгиев. Голям принос имаше и Община Бургас, която осигуряваше не само парични средства, но и кораба „Пионер”, собственост на общинския Пионерски дом от това време. Ценно съдействие на тези сложни подводни изследвания, при които беше използвана много разнообразна техника, оказваха екипажите „Пионер” и на баржата „Атия”, предоставяна ни от „Транстрой”.
Археологическите паметници от сушата в съседство с потъналото сега пристанище са регистрирани още в края на ХIX век от Карел Шкорпил. Описаната от него правоъгълна житна яма точно на брега тогава е била дълга 2.5 м., но за малко повече от век по голямата част от нея е пропаднала и сега в профила на брега от този своеобразен късноантичен хамбар е останал само около половин метър. До този извод стигнахме след като открихме по-голямата част от нея, пропаднала и заливана от вълните при силен прибой.
В Археологическите музеи на Бургас и Варна находки от морското дъно, намерени в акваторията пред устието на Ропотамо, постъпиха още през далечната 1976 година. Тогава правителствената охрана на Тодор Живков имаше намерение да осъществява приставането на големи плавателни съдове на построения от цар Борис железен мост и оттук по вече прокарания асфалтиран път, да се стига до правителствената резиденция „Перла” на южния бряг на големият полуостров между устието на реката от север и блатото „Стамопуло” от юг. За да направи моста достъпен за дълбоко газещи кораби, тук беше дошъл от Варна плаващият кран „Гигант” с капитан бургазлията Никифор Герчев. Още при първите копки в кофата на крана започнали да се появяват керамични фрагменти преди всичко от късната античност и средновековието. Капитан Герчев се обади в Бургаския музей и след нашето посещение на борда на този истински „Гигант”, който дълбаеше морското дъно, част от находките бяха прибрани и откупени в Бургас, а друга част варненски патриоти пренесли и предали във Варненския археологически музей. Най-характерните от тези находки през 1982 г. бяха публикувани от колегата Александър Минчев в „Известия на Народния музей – Варна” (том 18, с. 17-23). Остава да добавим, че и в този случай за пореден път се прояви локалния патриотизъм на капитан Герчев и на варненския му екипаж, които отдадоха предпочитание при предаване на находките в музеите на своите родни градове.
„Морско общество” – Бургас, започна подводните проучвания в акваторията на залива пред устието на Ропотамо през 1982 г. Това беше една разузнавателна експедиция, при която водолазите само оглеждаха определени райони по протежение на цялото Странджанско крайбрежие. Водолазите бяха малко на брой, изследването претендираше за комплектност и беше ръководено от мене и от биолога доц. Апостол Апостолов, който тогава беше научен сътрудник в Рибния институт при „Океански риболов”, Бургас. Най-много находки – 9 почти цели амфори и много фрагменти от съдове тогава бяха открити при Ропотамо. През тази година ние разполагахме само с малкия катер „Ботев”, който служеше при обучение на водолази при бургаското подразделение на тогавашната „Доброволна организация за съдействие на отбраната” (ДОСО) с ръководител дългогодишния водолаз Панайот Каприев.
Глиненият ритон.
Карта на Южночерноморския Херсонесос. Мястото на изследваните квадрати в залива пред устието на Ропотамо е обозначено с две прави линии, пресечени под прав ъгъл.
Въздушна снимка на залива и част от река Ропотамо. Корабът е застанал точно върху мястото, където са разположени изследваните квадрати.
Устието на Ропотамо.
Кана от бронзовата епоха.
Раннохристиянска глинена лампа, украсена с т. н. „Ро-кръст”.
„Купичката с очи”.
Ръководството на „Морско общество” остана доволно от резултатите и веднага започна подготовка на голяма експедиция, която през следващите години да провежда не само разузнавателни спускания, но и да предприеме същински подводни разкопки с дълбаене на дъното. Оттогава насетне всички експедиции до 1989 г. на „Морско общество” бяха само археологически и се провеждаха само пред устието на река Ропотамо.
Още през зимните месеци на 1982/1983 г. детайлно проучихме цялата литература, с която разполагахме, търсейки да разберем каква техника и какви методи се използват при провеждането на такива разкопки. През този период нямаше Интернет и снабдяването с американска и западноевропейска литература беше трудно. Благодарение на първите два симпозиума „Тракия Понтика”, проведени в Созопол през 1979 и 1982 г., обаче вече имахме контакти с най-изявените тогава специалисти по подводна археология, между които бяха основателят на „Американския институт по подводна археология” – младият тогава проф. Джорч Бас, англичанката Хонор Фрост, която беше най-авторитетната изследователка на древното корабоплаване и на каменните котви, използвани от късната бронзова епоха насетне. Участник в симпозиумите беше и немският проф. Герхард Капитен, който вече беше напуснал Германската демократична република (ГДР) и се яви още на първия симпозиум като представител, не само на младата немска школа, но и като пратеник на бързо набиращата скорост италианска школа, или по-точно сицилианска. Той живееше на остров Сицилия и вече беше участвал в задълбочени изследвания на потънали кораби в акваториите на този кръстопът на древното средиземноморско корабоплаване.
Както е добре известно, Сицилия се намира почти в средата на Средиземно море и на най-краткия морски път между Европа и Африка. Герхард Капитен беше един от първите изследователи на античните дървени котви с каменни и оловни щокове (напречници). На базата на техни основни характеристики и на сравнения с изображенията върху аполонийските монети, той съумяваше да различи основните белези на котвите с каменни щокове, които на вид съвпадаха с най-ранните аполонийски монетни емисии, датиращи от първата половина на 5 в. пр. Хр. Западноевропейските и руските учени ни бяха донесли някои издания по подводна археология и отделни статии на ксерокс. Личният контакт между тогавашните асове на подводната археология беше изключително полезен и за тях и за нас. Може дори да се каже, че в самия край на 70-те и в началото на 80-те години на ХХ век, ние българските археолози от крайбрежните музеи до известна степен започнахме да изпреварваме нашите колеги от вътрешността. И основен фактор за нашия напредък в специалността беше морето, което винаги е давало преимущество на тези, които обитават неговите брегове.
През първите няколко години на подводните изследвания ние търсехме начини да проследим стратиграфията на обекта „Ропотамо”, но това трудно ни се отдаваше. Залагахме квадрати и много внимателно с ежектор изсмуквахме културните пластове в тях, но не бяхме в състояние да проследим вертикалната стратиграфия, защото страните на сондажните квадрати се срутваха и покривах непрекъсната пластовете, до които достигахме. Това ни принуди, вкарвайки с компресор сгъстен въздух в желязната тръба на ежектора, да следим засмуквания материал чрез поставяне на мрежа в края на маркучите с голям диаметър, достигащи до повърхността на водата.
Постепенно водолазите започнаха да свикват с управлението на ежектора и да смучат от дънния грунд колкото е възможно дозирано и във все по-малки количества. По този начин в културните пластове под водата ние се стремяхме колкото е възможно в по-голяма степен да подражаваме постепенното слизане в дълбочина както се прави при археологически разкопки на сушата. При разкриването на каменни струпвания, очаквайки пристанищни съоръжения, ние правехме опити да ги разчистим чрез силна струя от водната помпа, която, както и мощният въздушен компресор се намираше на борда на баржата „Атия”. Разчистването на подводния насип и тинята с водна струя обаче не се оказаха удачни, защото затрудняваха стратиграфските наблюдения и ние се отказахме от този метод. Най-удачен за проучването се оказа въздушният ежектор. Той представлява една желязна тръба, дълга около 50-80 см, продължена с гъвкав маркуч, който стига до повърхността. Водолазите постепенно свикнаха с този инструмент за подводни разкопки и с обогатяване на нашия опит стигнахме до извода, че най-удачни са подводните археологически разкопки, когато плавателният съд се намира точно над мястото, където се осъществява подводната дейност. Това даваше възможно и на археолога непрекъснато да контролира водолазите и да вписва в полевия дневник всички обстоятелства, който произтичаха при бавното напредване на изсмукването на подводните културни пластове. През последователните археологически кампании ние все повече обогатявахме опита си. Започнахме да използваме тръбно скеле при оформянето на квадрати, после започнахме да укрепваме стените им с метални плоскости, за да бъдат стабилни и да не пропадат. Така полека лека можахме в общи линии да постигнем стратиграфията на обекта и тя се оказа не толкова разбъркана колкото ни се струваше при първите подводни разкопки. Така преодоляхме първоначалната фаза в развитието на нашите изследвания, за която бяха характерни само наблюдения на морското дъно и пристъпихме към същински разкопки. В резултат на тези усилия в края на краищата успяхме да получим следната картина на хоризонталната стратиграфия в два от изследваните квадрати, фиксирани върху картата в две линии, които се пресичат под прав ъгъл.
В изследваните два квадрата достигнахме материка – пластът без културни останки на 3.5 м. от повърхността на дънния грунд. От 0 до 0.50 м. пластът е съставен от пясък, смесен с черупки на морски и речни мекотели. Следва едно масивно струпване от необработени камъни, под които идва пласт, в който се откриват смесени материали от класическия период на античността, от първите векове на римското владичество, от късната античност, от Средновековието и от ХV – XVIII век. Този пласт е съставен от керамични фрагменти от пясък и от дървесни дънери и стебла, които вероятно са довлечени от прииждащи води на реката. Струпването от ломени камъни е разположено на дълбочина от 0.50 до 1 м. Културният слой, съдържащ смесени материали от античността и Средновековието, заема дълбочината от 1 до 2 м.
На 2 м. дълбочина се появява пласт, съставен от мидени черупки с дебелина в интервали от 0.10 до 0.30 м. В него се откриват вертикално забити дървени колове с диаметър средно от 0.20 до 0.40 м. Те продължават да се разкриват и под пласта с черупки от мекотели, където вече започват да се откриват керамични фрагменти от ранната и средната бронзова епоха, датиращи от в периода от 2 800 до първите столетия на второто хилядолетие пр. Хр.
Материкът беше достигнат само в една малка част от единия изследван през 1989 г. квадрат. Там се откри ъгълът на една къща от ранната бронзова епоха. Стените бяха оформени от по два реда дървени колове, разположени на разстояние 0.10 м един от друг и между тях на места открихме подредени една върху друга дървени летви в правоъгълно напречно сечение. Тук беше открит in situ (на място) само един малък фрагмент от подова глинена замазка и под нея малък дренаж от ситен речен чакъл и керамични фрагменти. Под дренажа се натъкнахме на материк от глина.
Остава да добавим, че в пласта от мидени черупки, точно над жилището от бронзовата епоха, открихме антични керемиди (солени – плоски керемиди и калиптери – капаци) от същинската класическа епоха и от нейния по-късен период през първата половина на IV в. пр. Хр. В това малко проучено до материка пространство бяха открити 2 633 фрагмента от сивочерна, работена на ръка керамика като повечето от тях се отнасяха към раннобронзовата и среднобронзовата епоха. Към раннобронзовата епоха се отнасят две кани с вертикални дръжки по-високи от устието. Едната е с полусферично тяло и равно отрязано устие, а другата има крушовидна форма на тялото. И двете са със заоблен ръб на устията. В ъгъла на частично разкритото помещение от жилището открихме долния камък на ръчна мелница с ладиевидна форма и силно загладена при работа вътрешна повърхност.
Бяха открити много кости и инструменти от кост. На дълбочина от 1 до 2 м. бяха открити няколко дъна на тасоски амфори със столчета, които според класификацията на проф. Лазаров се отнасят към IV в. пр. Хр. Същият произход имат и двете цели тасоски амфори открити в близост до изследваните квадрати. Освен тях открихме три киликса (дълбоки чаши), покрити с лъскав черен фирнис (античен лак).
Най-ефектната находка е една „купичка с очи” от началото на VI в. пр. Хр., която се откри непокътната от хилядолетията. Тя беше намерена в непосредствена близост до най-старите културни напластявания. Този забележителен ранен паметник е получил характерното си наименование в научната литература поради самото изображение – „bol a yeux” на френски език и „Augenschale” на немски. Купичката от Ропотамо е сравнително плитка, притежава ниско пръстеновидно столче и под леко заоблено устие е снабдена с две хоризонтални дръжки. Цялата й повърхност от вътрешната страна е покрита с черен фирнис, а отвън тя е обмазана с фина жълтеникаво сивкава глина (surface chamois). Този цвят се прелива с цвета на основната изключително добре пречистена глина.
Основното изображение на „bol a yeux” се обрамчва горе от самото заоблено устие и долу от тройна чернофирнисова линия. Между триглифите (орнаменти от три линии) и широката долна линия има два щриховани триъгълника
Двете черни зеници на стилизираното изображение на горгоната Медуза са разположени симетрично под една изящна вълниста линия, която маркира едновременно миглите, ограничава ириса и загатва носа. Над нея има още една, прекъсната по средата вълниста линия и една непрекъсната. Горе в извивката е разположен черен триъгълник, обърнат надолу и хармониращ композиционно със защрихованите долу триъгълници.
Отдолу ирисите на очите са очертани с две извити линии, а между тях има сложен орнамент, наподобяващ очертанията на йонийски капител с три черни петънца долу (по средата) и четири горе върху непрекъснатата вълниста линия. Едно остро ъгълче загатва гърбицата на нос.
Според Е. Валтер-Кариди „купичките с очи” са произвеждани в северно- йонийска работилница. Петре Александреску не предполага определен център. Анализирайки източно гръцката керамика, открита в Истрия, Пиер Дюпон извежда най-допустимата хипотеза, че „купичките с очи” са продукт на работилница, която се намира в Южна Йония в района на стария Латмийски залив, т. е. близо до Милет, метрополията на Аполония.. С композицията си тази керамика се различава от самоската и милетската, но по стил тя е близка до тяхната продукция. Освен купичката с очи от изследваните квадрати произхожда още един фрагментиран, но частично реставриран съд от втората половина на VI в. пр. Хр., който се нарича „мюке” и един по късен глинен ритон от фино пречистена светлосива глина, който може би е завършвал с глава на овен. Към тях се добавят и находки от IV в. пр. Хр. и един печат на керемида от полисната работилница на Аполония с първите четири букви от името на града – АПОЛ.
При разузнавателни обходи в акваторията на залива пред устието на Ропотамо бяха открити три каменни котви и един оловен щок (напречник) от дървена корабна котва. Пред плитчините от най-вътрешната част от нос Свети Димитър, която сега е погълната от морето ръководителят на водолазите от първите експедиции Панайот Каприев откри една подводна пещера, но липсата на специално оборудване не ни позволи да изследваме нейната вътрешност, където вероятно могат да се очакват следи от древни обитатели.
Богатите находки и тяхната хронология ни подтикват да локализираме в залива пред устието на река Ропотамо емпорион на Аполония, който през античността се е наричал Херсонесос и се споменава в периплуса на Ариан като „убежище на кораби” (хормос наусин), отстоящо на 60 стадия южно от Аполония. Това пристанище сигурно през определени периоди, особено през бронзовата епоха и през архаичния и ранно класическия период на античността, сигурно е играло съществена роля. То е получили името си от големия полуостров, който се простира от устието на Ропотамо до блатото Стамопуло. Самият полуостров, както доказа колегата Константин Господинов, в древността се е наричал „Херсоненос”. В почти всички заливчета, врязващи се в неговите брегове, са акостирали кораби. Ще споменем само стоянката в залива „Ватрухи”, „Ватерухи” – „Жабата”, югоизточно от устието на Ропотамо и северно от нос „Коракя” – „Гарван”, където са открити каменни котви, оловни щокове, късносредновековни и съвременни железни котви.
При подводните проучвания в залива пред устието на Ропотамо се откриха изключително много късноантични, ранносредновековни и късносредновековни амфори и съдове, а също така и глинени лули от епохата на турското владичество. През Средновековието пристанището се е наричало, според портуланите и мореплавателните карти, „Ориоспотамо”, или „Оропотамо”. През 1737 г. в описанието на западния черноморски бряг от френския географ Жан Белен то е наречено „Падама” и там според него „спирали малки корабчета и товарели дърва за горене”, а вероятно и дървени въглища за столицата на империята Цариград. Интересно е споменаването у Белен на „Маслен нос” – най-вдадената в морето част от големия „Херсонесос”. Той използва турското название на носа „Зейтун бурни”, но добавя, че той е „заобиколен от подводни скали, които гърците наричат Сира”. Това означава, че дори до 1737 г. пътната римска станция, която в Певтингеровата карта е отбелязана под името „Тера”, изписвано на гръцки с буквата „Тета” се е запазило и през следващите векове. На старогръцки думата „тера”, сътоветно „тсира” , означава „дивеч” и можем да бъдем сигурни, че това име се е получило вследствие на голямото ловно богатство, с което се характеризира тази забележителна част от крайбрежна Странджа.
На Маслен нос проф. Иван Гълъбов е провел първите в България подводни експедиция и е открил за първи път оловни щокове (напречници) на котви и много фрагменти от амфори. В района на близкото заблатяване „Стамопуло” през 30-те години на ХХ век, в едни „кладенец” е била открита праисторическа керамика, която сега варненският археолог д-р Владимир Славчев предатира в късната фаза на новокаменната епоха. Колко ли още тайни крие акваторията около бреговете на този голям полуостров, наричан от древните така, както те са наричали днешния Галиполски полуостров между Мраморно и Егейско море и още по-големия полуостров Крим. Първият се е наричал „Тракийски Херсонес”, а вторият – „Таврически Херсонес”.
Проф. д.и.н. Иван КАРАЙОТОВ
Още през зимните месеци на 1982/1983 г. детайлно проучихме цялата литература, с която разполагахме, търсейки да разберем каква техника и какви методи се използват при провеждането на такива разкопки. През този период нямаше Интернет и снабдяването с американска и западноевропейска литература беше трудно. Благодарение на първите два симпозиума „Тракия Понтика”, проведени в Созопол през 1979 и 1982 г., обаче вече имахме контакти с най-изявените тогава специалисти по подводна археология, между които бяха основателят на „Американския институт по подводна археология” – младият тогава проф. Джорч Бас, англичанката Хонор Фрост, която беше най-авторитетната изследователка на древното корабоплаване и на каменните котви, използвани от късната бронзова епоха насетне. Участник в симпозиумите беше и немският проф. Герхард Капитен, който вече беше напуснал Германската демократична република (ГДР) и се яви още на първия симпозиум като представител, не само на младата немска школа, но и като пратеник на бързо набиращата скорост италианска школа, или по-точно сицилианска. Той живееше на остров Сицилия и вече беше участвал в задълбочени изследвания на потънали кораби в акваториите на този кръстопът на древното средиземноморско корабоплаване.
Както е добре известно, Сицилия се намира почти в средата на Средиземно море и на най-краткия морски път между Европа и Африка. Герхард Капитен беше един от първите изследователи на античните дървени котви с каменни и оловни щокове (напречници). На базата на техни основни характеристики и на сравнения с изображенията върху аполонийските монети, той съумяваше да различи основните белези на котвите с каменни щокове, които на вид съвпадаха с най-ранните аполонийски монетни емисии, датиращи от първата половина на 5 в. пр. Хр. Западноевропейските и руските учени ни бяха донесли някои издания по подводна археология и отделни статии на ксерокс. Личният контакт между тогавашните асове на подводната археология беше изключително полезен и за тях и за нас. Може дори да се каже, че в самия край на 70-те и в началото на 80-те години на ХХ век, ние българските археолози от крайбрежните музеи до известна степен започнахме да изпреварваме нашите колеги от вътрешността. И основен фактор за нашия напредък в специалността беше морето, което винаги е давало преимущество на тези, които обитават неговите брегове.
През първите няколко години на подводните изследвания ние търсехме начини да проследим стратиграфията на обекта „Ропотамо”, но това трудно ни се отдаваше. Залагахме квадрати и много внимателно с ежектор изсмуквахме културните пластове в тях, но не бяхме в състояние да проследим вертикалната стратиграфия, защото страните на сондажните квадрати се срутваха и покривах непрекъсната пластовете, до които достигахме. Това ни принуди, вкарвайки с компресор сгъстен въздух в желязната тръба на ежектора, да следим засмуквания материал чрез поставяне на мрежа в края на маркучите с голям диаметър, достигащи до повърхността на водата.
Постепенно водолазите започнаха да свикват с управлението на ежектора и да смучат от дънния грунд колкото е възможно дозирано и във все по-малки количества. По този начин в културните пластове под водата ние се стремяхме колкото е възможно в по-голяма степен да подражаваме постепенното слизане в дълбочина както се прави при археологически разкопки на сушата. При разкриването на каменни струпвания, очаквайки пристанищни съоръжения, ние правехме опити да ги разчистим чрез силна струя от водната помпа, която, както и мощният въздушен компресор се намираше на борда на баржата „Атия”. Разчистването на подводния насип и тинята с водна струя обаче не се оказаха удачни, защото затрудняваха стратиграфските наблюдения и ние се отказахме от този метод. Най-удачен за проучването се оказа въздушният ежектор. Той представлява една желязна тръба, дълга около 50-80 см, продължена с гъвкав маркуч, който стига до повърхността. Водолазите постепенно свикнаха с този инструмент за подводни разкопки и с обогатяване на нашия опит стигнахме до извода, че най-удачни са подводните археологически разкопки, когато плавателният съд се намира точно над мястото, където се осъществява подводната дейност. Това даваше възможно и на археолога непрекъснато да контролира водолазите и да вписва в полевия дневник всички обстоятелства, който произтичаха при бавното напредване на изсмукването на подводните културни пластове. През последователните археологически кампании ние все повече обогатявахме опита си. Започнахме да използваме тръбно скеле при оформянето на квадрати, после започнахме да укрепваме стените им с метални плоскости, за да бъдат стабилни и да не пропадат. Така полека лека можахме в общи линии да постигнем стратиграфията на обекта и тя се оказа не толкова разбъркана колкото ни се струваше при първите подводни разкопки. Така преодоляхме първоначалната фаза в развитието на нашите изследвания, за която бяха характерни само наблюдения на морското дъно и пристъпихме към същински разкопки. В резултат на тези усилия в края на краищата успяхме да получим следната картина на хоризонталната стратиграфия в два от изследваните квадрати, фиксирани върху картата в две линии, които се пресичат под прав ъгъл.
В изследваните два квадрата достигнахме материка – пластът без културни останки на 3.5 м. от повърхността на дънния грунд. От 0 до 0.50 м. пластът е съставен от пясък, смесен с черупки на морски и речни мекотели. Следва едно масивно струпване от необработени камъни, под които идва пласт, в който се откриват смесени материали от класическия период на античността, от първите векове на римското владичество, от късната античност, от Средновековието и от ХV – XVIII век. Този пласт е съставен от керамични фрагменти от пясък и от дървесни дънери и стебла, които вероятно са довлечени от прииждащи води на реката. Струпването от ломени камъни е разположено на дълбочина от 0.50 до 1 м. Културният слой, съдържащ смесени материали от античността и Средновековието, заема дълбочината от 1 до 2 м.
На 2 м. дълбочина се появява пласт, съставен от мидени черупки с дебелина в интервали от 0.10 до 0.30 м. В него се откриват вертикално забити дървени колове с диаметър средно от 0.20 до 0.40 м. Те продължават да се разкриват и под пласта с черупки от мекотели, където вече започват да се откриват керамични фрагменти от ранната и средната бронзова епоха, датиращи от в периода от 2 800 до първите столетия на второто хилядолетие пр. Хр.
Материкът беше достигнат само в една малка част от единия изследван през 1989 г. квадрат. Там се откри ъгълът на една къща от ранната бронзова епоха. Стените бяха оформени от по два реда дървени колове, разположени на разстояние 0.10 м един от друг и между тях на места открихме подредени една върху друга дървени летви в правоъгълно напречно сечение. Тук беше открит in situ (на място) само един малък фрагмент от подова глинена замазка и под нея малък дренаж от ситен речен чакъл и керамични фрагменти. Под дренажа се натъкнахме на материк от глина.
Остава да добавим, че в пласта от мидени черупки, точно над жилището от бронзовата епоха, открихме антични керемиди (солени – плоски керемиди и калиптери – капаци) от същинската класическа епоха и от нейния по-късен период през първата половина на IV в. пр. Хр. В това малко проучено до материка пространство бяха открити 2 633 фрагмента от сивочерна, работена на ръка керамика като повечето от тях се отнасяха към раннобронзовата и среднобронзовата епоха. Към раннобронзовата епоха се отнасят две кани с вертикални дръжки по-високи от устието. Едната е с полусферично тяло и равно отрязано устие, а другата има крушовидна форма на тялото. И двете са със заоблен ръб на устията. В ъгъла на частично разкритото помещение от жилището открихме долния камък на ръчна мелница с ладиевидна форма и силно загладена при работа вътрешна повърхност.
Бяха открити много кости и инструменти от кост. На дълбочина от 1 до 2 м. бяха открити няколко дъна на тасоски амфори със столчета, които според класификацията на проф. Лазаров се отнасят към IV в. пр. Хр. Същият произход имат и двете цели тасоски амфори открити в близост до изследваните квадрати. Освен тях открихме три киликса (дълбоки чаши), покрити с лъскав черен фирнис (античен лак).
Най-ефектната находка е една „купичка с очи” от началото на VI в. пр. Хр., която се откри непокътната от хилядолетията. Тя беше намерена в непосредствена близост до най-старите културни напластявания. Този забележителен ранен паметник е получил характерното си наименование в научната литература поради самото изображение – „bol a yeux” на френски език и „Augenschale” на немски. Купичката от Ропотамо е сравнително плитка, притежава ниско пръстеновидно столче и под леко заоблено устие е снабдена с две хоризонтални дръжки. Цялата й повърхност от вътрешната страна е покрита с черен фирнис, а отвън тя е обмазана с фина жълтеникаво сивкава глина (surface chamois). Този цвят се прелива с цвета на основната изключително добре пречистена глина.
Основното изображение на „bol a yeux” се обрамчва горе от самото заоблено устие и долу от тройна чернофирнисова линия. Между триглифите (орнаменти от три линии) и широката долна линия има два щриховани триъгълника
Двете черни зеници на стилизираното изображение на горгоната Медуза са разположени симетрично под една изящна вълниста линия, която маркира едновременно миглите, ограничава ириса и загатва носа. Над нея има още една, прекъсната по средата вълниста линия и една непрекъсната. Горе в извивката е разположен черен триъгълник, обърнат надолу и хармониращ композиционно със защрихованите долу триъгълници.
Отдолу ирисите на очите са очертани с две извити линии, а между тях има сложен орнамент, наподобяващ очертанията на йонийски капител с три черни петънца долу (по средата) и четири горе върху непрекъснатата вълниста линия. Едно остро ъгълче загатва гърбицата на нос.
Според Е. Валтер-Кариди „купичките с очи” са произвеждани в северно- йонийска работилница. Петре Александреску не предполага определен център. Анализирайки източно гръцката керамика, открита в Истрия, Пиер Дюпон извежда най-допустимата хипотеза, че „купичките с очи” са продукт на работилница, която се намира в Южна Йония в района на стария Латмийски залив, т. е. близо до Милет, метрополията на Аполония.. С композицията си тази керамика се различава от самоската и милетската, но по стил тя е близка до тяхната продукция. Освен купичката с очи от изследваните квадрати произхожда още един фрагментиран, но частично реставриран съд от втората половина на VI в. пр. Хр., който се нарича „мюке” и един по късен глинен ритон от фино пречистена светлосива глина, който може би е завършвал с глава на овен. Към тях се добавят и находки от IV в. пр. Хр. и един печат на керемида от полисната работилница на Аполония с първите четири букви от името на града – АПОЛ.
При разузнавателни обходи в акваторията на залива пред устието на Ропотамо бяха открити три каменни котви и един оловен щок (напречник) от дървена корабна котва. Пред плитчините от най-вътрешната част от нос Свети Димитър, която сега е погълната от морето ръководителят на водолазите от първите експедиции Панайот Каприев откри една подводна пещера, но липсата на специално оборудване не ни позволи да изследваме нейната вътрешност, където вероятно могат да се очакват следи от древни обитатели.
Богатите находки и тяхната хронология ни подтикват да локализираме в залива пред устието на река Ропотамо емпорион на Аполония, който през античността се е наричал Херсонесос и се споменава в периплуса на Ариан като „убежище на кораби” (хормос наусин), отстоящо на 60 стадия южно от Аполония. Това пристанище сигурно през определени периоди, особено през бронзовата епоха и през архаичния и ранно класическия период на античността, сигурно е играло съществена роля. То е получили името си от големия полуостров, който се простира от устието на Ропотамо до блатото Стамопуло. Самият полуостров, както доказа колегата Константин Господинов, в древността се е наричал „Херсоненос”. В почти всички заливчета, врязващи се в неговите брегове, са акостирали кораби. Ще споменем само стоянката в залива „Ватрухи”, „Ватерухи” – „Жабата”, югоизточно от устието на Ропотамо и северно от нос „Коракя” – „Гарван”, където са открити каменни котви, оловни щокове, късносредновековни и съвременни железни котви.
При подводните проучвания в залива пред устието на Ропотамо се откриха изключително много късноантични, ранносредновековни и късносредновековни амфори и съдове, а също така и глинени лули от епохата на турското владичество. През Средновековието пристанището се е наричало, според портуланите и мореплавателните карти, „Ориоспотамо”, или „Оропотамо”. През 1737 г. в описанието на западния черноморски бряг от френския географ Жан Белен то е наречено „Падама” и там според него „спирали малки корабчета и товарели дърва за горене”, а вероятно и дървени въглища за столицата на империята Цариград. Интересно е споменаването у Белен на „Маслен нос” – най-вдадената в морето част от големия „Херсонесос”. Той използва турското название на носа „Зейтун бурни”, но добавя, че той е „заобиколен от подводни скали, които гърците наричат Сира”. Това означава, че дори до 1737 г. пътната римска станция, която в Певтингеровата карта е отбелязана под името „Тера”, изписвано на гръцки с буквата „Тета” се е запазило и през следващите векове. На старогръцки думата „тера”, сътоветно „тсира” , означава „дивеч” и можем да бъдем сигурни, че това име се е получило вследствие на голямото ловно богатство, с което се характеризира тази забележителна част от крайбрежна Странджа.
На Маслен нос проф. Иван Гълъбов е провел първите в България подводни експедиция и е открил за първи път оловни щокове (напречници) на котви и много фрагменти от амфори. В района на близкото заблатяване „Стамопуло” през 30-те години на ХХ век, в едни „кладенец” е била открита праисторическа керамика, която сега варненският археолог д-р Владимир Славчев предатира в късната фаза на новокаменната епоха. Колко ли още тайни крие акваторията около бреговете на този голям полуостров, наричан от древните така, както те са наричали днешния Галиполски полуостров между Мраморно и Егейско море и още по-големия полуостров Крим. Първият се е наричал „Тракийски Херсонес”, а вторият – „Таврически Херсонес”.
Проф. д.и.н. Иван КАРАЙОТОВ
Източник :
http://www.morskivestnik.com
